В Пиринеите и на Големия рай със свои хора

Този разказ е успореден на този на Виктор, но сме писали независимо един от друг. Ето тук неговия за пълнота.

Снимки няма да слагам, гледайте тези на Виктор и тези на Ани.

1. Идеята

Откакто живея на море в почивните ми дни доминират морски и водни емоции, така че не е никак чудно, че носталгията ми по планината расте и расте, а с нея и желанието ми за компанията, с която й ходим на гости. Затова при идеята за ходене на Пиринеите само дето не подскочих от радост. Още повече, че вече бях направила неуспешен опит за организиране на група там. Чесно казано, откакто чух за Страната на баските и за техния независим дух, много ме теглеше да видя що за атмосфера цари там. Е, дори и аз признах, че не бива да се подхожда към Пиринеите от баска страна неподготвен, по-добре беше да се опипа почвата и да се качат върховете от централната най-висока част. Така че се съгласих с мението на Виктор за Ането и Монте Пердито. Погледнах и снимки в мрежата и потрих доволно ръце.

Последвалите уточнявания на схемата за пътуване показаха като начална и крайна точка Милано, така че се замислих защо да не наминем към Гран Парадизо. Това е една друга отколешна моя мечта – първо ме привлече името (кой не иска да попадне в Рая), а след това и разкази на мои приятели за красотата на мястото. Не на последно място ме блазнеше перспективата да запиша в тефтерчето си качване на 4000 метра.

2. Пътуването

Самото пътуване беше прекрасно и с много перипетии. След като с Голфито се повозихме на ферибот и акостирахме в Генуа (NB! най-добрата гледка към града, от морето на изгрев слънце), порядъчно осолени заседнахме в сладководното Лаго Маджоре. След една безсънна нощ с две биоложки-веселячки със значителен капацитет в пиенето на вино, на 18 септември 2008 г. в 18 ч. с повишено настроение прибрах от Малпенса вмъкналата се почти на косъм в самолета на Алиталия Ани. Всичко вървеше не съвсем по вода, но по график.

В 21 ч. бяхме на уреченото място за среща, една бензиностанция по “Магистралата на цветята”, между Генуа и Монте Карло. При среща на коли в Италия и Франция това ми се струва по-добър метод, отколкото да се лута човек в някой непознат град: всяка бензиностанция има име и не може да се сбърка като местоположение В допълнение някои имат и душове, така че са и място за хигиена. Пихме с дълга наслада късото италианско кафе, Ани също се съгласи, че е много хубаво. Не мога да разбера как може тези италианци да го гаврътват толкова бързо, чисто разхищение на удоволствието за езика.

След малко към нас се насочи половината на Владо, който познавах от преди, къде се е дянала другата му половина не знам, ама гледам аз - гадже и половина идва точно към мене. Ето ни вече групата в цял състав: Виктор, Владо, Вальо, Ники, Ани и аз. Всички вече имахме нужда от почивка затова без да се мотаем слязохме от магистралата и затърсихме място за къмпинг. Италианските къмпинги са много хубави и уредени, само дето струват 12-15 евро на човек и на нас ни се видя много. Покарахме по крайморския бряг на Коста Адзура, подминавайки Савона, Империя, Сан Ремо. Надеждите, че ще намерим свободно от постройки парченце земя се оказаха неоправдани. Брей в тази Европа, цялата земя разпарчетосана, разпределена, кадастрирана и оградена от собственика си. Видяхме се в чудо, докато Владо не даде идеята да се махнем от брега и да мръднем към вътрешността. Речено-сторено, по първото отклонение поехме на север и след 10-ина минутки се озовахме в Другия Лазурен бряг, който малко туристи познават. Селските постройки с ясни следи от земеделска и живодновъдна дейност ме накараха да мисля колко усилия на колко хора струва безгрижния живот на туриста на Лазурния бряг и кой търка до блясък луксозния лазур. Ех, долче вита, лю савоар дю вивр, знаем, знаем как се живее така.

Избраното от нас място за пренощуване със сигурност беше на някого, но съдейки по твърде обраслия му и трънясал вид, в момента не му трябваше, та се заехме да опънем палатките. Далечните гръмотевици доста бързо се превърнаха в съвсем близки гръмотевици и ливна проливен дъжд. Много навреме, поне успяхме да вдигнем палатките. Валя почти през цялата нощ, но се утешавахме, че е по-добре циклонът да премине сега и да остави хубавото време за дните в планината. На връщане в този район пак ни валя, тъй че сега е мястото да кажа, че тамошната планина Морските Алпи (Алпи Маритиме) със своята ориентация север-юг и значителна височина над 3000 м представлява сериозна бариера за западните циклони, хем ги забавя, хем ги кара да се извалят при нея. Затова и навсякъде е зелено.

Стегнахме се експедитивно на сутринта и преминахме покрай редицата “култови места”, както ги нарече Ники: Монте Карло, Ница, Кан, целия Лазурен бряг. Да са живи и здрави строителите на магистрали, иначе това пътуване щеше да отнеме поне 2 дни. Все си мислех, гледайки скоростомера на Голфи, за горките римляни, пътували с дни по Виа Аурелия, сигурно са сменяли конете си горе-долу на местата на бензиностанциите по магистралата. Голяма работа е това цивилизацията.

Като пиша за това се сещам и за нашата първа задача с Ани: мъжете в нашата сплотена група съвсем бяха подивели след двудневно пътуване в изцяло мъжка компания. Речниковият им запас се беше свил в недопустими за дамска компания граници, затова ние се заехме да поправим вредите с нежно женско напътствие. Обяснихме им, че ходенето с жени има определена специфика и “бихте ли били така любезни и ако обичате да избягвате едикои си теми”. Те бяха така любезни и обичаха, навели засрамено глави, така че всичко се нареди чудесно. “Много са ни свестни мъжете” радвахме се ние с Ани. Е, после се пуснаха зловредни слухове, че били се били престрували само в наше присъствие, но аз не вярвам да са способни на такова вероломно поведение.

Сравнявайки магистралното пътуване в Италия и Франция ето какво смятам за полезно да се знае: в Италия магистралите са означени със зелен цвят, а другите пътища със син, във Франция е обратното. Във Франция изходите от магистралите са с номера и е по-лесна ориентацията за излизане, докато в Италия човек по-добре тренира паметта си за географски имена и интуицията си. Пунктовете за плащане са по-удобно организирани в Италия, човек накрая на излизането се изръсва за цялата сума, докато във Франция плаща горе-долу на всеки 40-50 км. По Лазурния бряг пък пунктовете са почти изцяло автоматични с плащане в брой без билетче, хубаво е да имате дребни, защото някои машинки приемат само монети.

Подминахме Екз-он-Прованс, Марсилия, Монпелие, Нарбон и Каркасон, все магистрално, и се насочихме към Тулуза. Поздравиха ни с “Добре дошли в земята на катарите”. Аз винаги съм изпитвала слабост към този район на Франция, защото все го свъзвам с нашето богомилско движение и ужасно ми е жал за избитите катари от Инквизицията. Колко кръв се е проливала с папска благословия, и за какво, в крайна сметка за свобода. А сега, ние, уж свободните хора от 21 век, сме все толкова свободни да мислим различно, колкото и тогава. С мобилните ни телефони и кредитни карти, голяма свобода.

Заслужава си да се отбележи една случка, естествено като българи сме нация техническа, веднага намерихме цаката на системата за пропускане на колите през пунктовете за плащане. На един от тези пунктове аз минах първа и спрях да изчакам Владо, но явно прекалено близо до фотоклетката, така че бариерата не се задействаше той да мине. Той ми извика да мина напред, но аз неразбрала потеглих назад да чуя по-добре. Оназ ми ти система като писна, леле, блокира и нищо не искаше да прави. Аз се уплаших, че следва арест и експроприиране (не знам какво е, ама звучи страшно), отпраших напред и оставих Владо да се оправя. Той после ни разказа, че трябвало някой да дойде със специален ключ да отблокира системата и това траяло 10-ина минути. Гледай като проектират нещо еднопосочно, как може да се обърка всичко отзад напред.

Задача беше и да напазаруваме. Като цяло във Франция е по-евтино от Италия, а най-добре в някой от магазините от мрежата Carrefour (ето карта на магазините). За целта трябва да се слезе от магистралата в близост до голям град и не след дълго човек намира някой комерсиален център. За съжаление ние не можахме да улучим Карфур, но попаднахме на Жеант, който също не е лош за пазаруване, та накупихме храна за 7 дни.

Слязохме от магистралата и се оказахме в страната на замъците върху скали и с лениви реки в подножието им. Този департамент – От Пирине (Високите Пиринеи) е много красив и препоръчвам да се мине по нормалните пътища, защото има какво да се види. Отново беше време за организиране на бивак. Е, тук се оказа по-разчертано и от Лазурния бряг. На всичкото отгоре по оградите бяха пуснали да тече ток, добре де, за добичета, ама и за стряскане на хората. Като за капак и табелки с надписи “не минавай, собствеността е лична” и удивителни знаци, които поне на мен ми звучаха като “ток като не те плаши, стреляме на месо”. Замръкнахме в едно село с ирландско име пред една къща с морава. Бързото разузнаване беше неуспешно, нямаше не само хубави, но и лоши места за палатка. Реших да попитам хората в къщата къде можем да намерим място за бивак, като тайно се надявах да се разтопят от чаровната ми усмивка и да кажат “амчи ей го тук, на моравката се опънете”. Те не дадоха такова предложение, обаче бяха адски любезни и ни насочиха по-нататък след центъра на селото. Изобщо не е вярно, че французите се отнасят зле със чужденци, поне по време на нашето посещение и редките ни срещи с тях, не съм усетила лошо отношение. Е, да не забравяме за чаровната ми усмивка.

Пренощувахме в близост до селските гробища, ама бяхме толкова уморени, че и вампир или зомби да ни бяха посетили, щяхме само да махнем с ръка с досада. Сутринта неумолимият ни водач беше определил час на тръгване 8 ч., а в 8 без 5 аз не бях се сресала, не си бях измила зъбите, не си бях прибрала съдовете, не бях подредила багажа и не бях сипала масло в Голфи. Катастрофално. Естествено ми трябваха още 15 минути, които готовите изчакаха в назидателно нервно мълчание, вместо да погледнат картата за пътя, в резултат на което още на тръгване поехме в грешна посока, но то пък човек не може да се загуби истински на нашата малка планета. Както казват в приказките по-бързо отколкото може да се разкаже бяхме в Гаварни и спретвахме багажа за 5-дневното ходене в тази част на Пиринеите.

За да удължа и без това дългия списък на местата, които не посетихме и забележителностите, които не видяхме по пътя, ще спомена градчето Лурд по пътя за Гаварни, което е е важен пункт на всеки религиозен пилигрим. Появяването на Дева Мария в Лурд е документирано и признато даже от Католическата църква. Ако искате четете в уикипедията за тези мистични появявания.

3. В Пиринеите

Маршрутът ни в Пиринеите беше разузнат и сглобен от Виктор, така че на него се надявахме да намира пътеките. За да не ви държа в напрежение още в началото на разказа ще ви кажа, че той е перфектен водач: блестяща ориентация в непозната планина, сериозно отношение, съобразяване със всеки от групата и налагане на дисциплина са все качества, които владее из основи. Така че бяхме в добри ръце.

Отне ни 2 часа да "минимизираме максимално", както казва Владо, багажа, но не знам защо все така се получава, че по-големи и тежки раници от нашите не се намират по планината. Бяхме взели освен нормалните неща за бивак, като палатки, спални чували, храна за 5 дни и дрехи, така и оборудване за ходене по ледник: котки, седалки, пикели, помощни въженца и няколко дълги въжета. Натоварени порядъчно, напуснахме Гаварни, сподирени от много учудени френски погледи. Денят беше 20 септември, беше събота и имаше страшно много народ, излязъл да се наслади на слънцето и чистия въздух.

Циркусът на Гаварни (информация за Cirque de Gavarnie в уикипедията) замайва със сурова скалиста красота, стръмни склонове и множество красиви водопади. Най-големият от тях се нарича Големия водопад (la Grande Cascade) и височината му от 422 м го прави най-високият в Европа. Границата между Испания и Франция минава именно по южното било на циркуса, като от изток на запад следват върховете Pic d'Astazou, Pic du Marborе, Pic de la cascade orientale, Tour de Gavarnie, Pic du Taillon. Пътеката от Гаварни до водопада е лека, взима се за около час и затова срещнахме много хора, тръгнали на разходка. Като се нагледахме и нацъкахме на водопада следваше въпросът “А сега накъде?”. Най-краткият според картата път водеше по едни урви, които поне на мен ми се видяха непроходими. Водачът ни подаде сигнал да заобиколим от север по нещо като пътека, която се беше позагубила из тревата. Пътеките извън често ползваните маршрути лесно се губят тъй като маркировката е оскъдна. Това пътуване в Пиринеите ми припомни как често съм се ядосвала на маркировката в нашите български планини, обаче си дадох сметка, че не съм била права. Нашата маркировка е даже много ясна и честа в сравнение със страничните маршрути по Пиринеите.

Слънцето вървеше на залез, затова започнахме да мислим за бивак. Това беше друг проблемен момент по време на нашата екскурзия. Разрешава се само над определена височина, извън границите на националния парк и то само след залез и преди изгрев слънце. Спазвахме максимално тези изисквания. Песни около лагерния огън с цър-пър нямаше, тъй като нито веднъж не запалихме такъв. Като цяло вървяхме докато падне мрак, после набързо хапвахме и се трупясвахме да почиваме. Сутрин ставахме по тъмно, събирахме палатките и като развидели веднага потегляхме. Всеки ден се ходеше между 10 и 12 часа с малка почивка по обяд. В района на циркуса на Гаварни поне се намираше вода и това не беше проблем.

На първия ни бивак си струва да спомена за две интересни неща. Бяхме на пасището на някакво стадо роднини (така наричам овцете, защото съм зодия Овен), много ранобудни животни. Поговорката “Ранно пиле рано пее” може спокойно да се трансформира в “Ранна овца рано блее”. Още в 3 часа се събудиха гладни и почнаха да подрънкват и похрупват трева покрай нашата палатка с Ани. Може би по роднински ми предадоха и най-скъпите си подаръци, нахапаха ме някакви животинки, е, и те душа носят, всеки гледа да преживее някак. Понататък стана ясно, че и Вальо се е усладил на пиринейските насекоми. Другото интересно за мен като метеоролог събитие беше академичният пример за планинско-долинна циркулация, който се демонстрира. Знам я аз тази циркулация и склоновия вятър също, но тук беше като по учебник. Долината на Гаварни и стръмните склонове наоколо явно водят до добре изразена планинско-долинна циркулация, и понеже нямаше други процеси тя буквално се струпа през нощта върху нас. Вечерта след като бяхме заспали внезапно издуха един доста силен, но топъл, вятър, който вдигна доста температурите, после пак изведнъж стихна и на изгрев слънце беше съвсем тихо. Изсуши и палатката даже.

Сутринта потеглихме по пътеката за хижата “Пролома на Ролан” (Refuge “Brеche de Roland”) и се вляхме в една пренаселена пътека, “парфюмираният булевард”, както го нарече Виктор. Още от сутринта бяхме забелязали постоянния поток хора, който вървеше почти хоризонтално над нас по склона на юг. Ники го проследи и каза “а, ей го там кошера, откъдето излитат”. Наистина, нашият подход към хижата и пролома на Ролан беше рядко ползван. Повечето хора, за да спестят почти 500 м качване тръгват от мястото Col de Tentes: от Гаварние се продължава на запад и се стига до този превал, където има паркинг. Ние не знаехме за тази възможност, пък и да бяхме знаели, щяхме да я отхвърлим с презрение – къде къде по-хубаво беше да видим Големия водопад и да походим в циркуса.

Пътеката вече беше лесна за следване, въпреки че по този стръмен северен склон имаше доста заледени места и на най-опасните места бяха поставени въжета. Изкачихме се до хижата, там ни огря слънце и настроението много се повиши. Хижата е страхотна, беше пълна с хора, които сушаха дрехи на покрива и се печаха на терасата. Потърсихме хижаря, тъй като Виктор искаше да уточни някои подробности по пътя ни след като преминем в Испания. Много мил младеж (а и красавец, както отбелязах мимоходом, не че има значение) обясни ни на английски виждането си за пътеките оттатък Пролома.

Тук обядвахме и останахме около час, защото пекналото слънце ни предразположи. Този обяд се запомни като най-мързеливия от ходенето, по-нататък нямаше възможност за такива бонуси за душата. При хижата има чешма, напълнихме шишетата и нагазихме ледника, който води до Портата на Пролома на Ролан. Ходенето не беше трудно и нямаше нужда от котки. Ето ни след около половин час на самата порта, прескачахме ту във Франция, ту в Испания. На мен от това място изобщо не ми се мърдаше, прекрасна гледка, и страшно голяма разлика между френската и испанската част от Пиринеите. На север – зелено, алпийско, снежно и водно; на юг – пустинен пейзаж, каньони, карст, сиво и безводно. Някак на юг ме влечеше повече, сигурно към непознатото. Взех да си представям какво ли е било неотдавна, когато имаше граници навсякъде. Сигурно не е било лесно да се дойде на тази порта, както например у нас на Славянка. Само разни контрабандисти са се катерили по тия височини и са се наслаждавали на гледките. Всъщност кой знае дали са забелязвали нещо наоколо, угрижени да не ги залови някой. Въображението ми винаги е функционирало добре.

Хайде да разкажа малко повече за Пролома на Ролан (информация в уикипедията). Много интересна дупка в билото, върви си спокойно на някаква височина и изведнъж, бам, пропада с една квадратна дупка с височина 100 м и ширина 40 м. Според мен причината е метеорит, не мога да си представя какво би нарушило така цялостта на билото, но кой знае. Още като чух името на Пролома заподозрях, че е замесен средновековният герой рицарят Ролан, прочут със своята смелост и благородство. Смътно си спомнях от детските си години и четенето на книжки с легенди, че той се беше подвизавал из района и минавал често през Пиринеите, ту във Франция, ту в Испания, защо пък да не е минавал точно оттук. Отбелязах си да проверя като се върна у дома. Е, проверих, наистина той е дал името на пролома. На който му се чете, ето “Песен на Ролан” в уикипедията, че даже на български. Накратко, младежът е бил херцог, внук на императора Карл Велики (онзи дето на немски говорел с конете си, умни добичета ще да са били) и е бил голяма работа. Какви ли не чудеса извършил. Действието се развива в 11 в. от н.е. Имало война със сарацините край Сарагоса, а пък въпросният Ролан се запътил за подкрепления във Франция. По пътя го издебнали баски и го убиват в местността Ронсево (или Ронсевалес на испански). В песента всичко обаче е по-интересно, има интрига, предателство и вълшебни мотиви. Ролан притежавал два магични предмета, вълшебния рог Олифант, чийто звук се чувал до незнам си къде, и меча му Дурендал, който бил подсилен с разни свети символи. Когато видял, че ще го надвият, Ролан решил да счупи меча си, за да не може никой повече да го ползва и ударил с него по една скала, обаче мечът само се нащърбил. Според легендата така се е образувал Пролома на Ролан, ударен от вълшебния меч на Ролан. Такива ми ти работи. Цялата случка се е развила доста по на запад, в Баските Пиринеи, но явно легендите имат свойството да се разпростират надалеч.

Може би излишно посветих време на тази местност, но на мен тя ми направи голямо впечатление, портата с пролома и на юг от нея към Фая де лас флорес. Имам чувството, че част от мене още витае по тези места, имаше нещо много привлекателно за мен там. Потеглихме по пътеката на юг към каньона Ордеса и Фая де лас флорес. Много ми хареса ландшафта, терасовиден, терасите бяха съвсем хоризонтални и равни, а от тераса на тераса се слизаше по едни стръмни склонове, дето си трябваше даже и катерене. От тази страна имаше определено по-малко хора. Но пък бяха много любезни и изчерпателно отговаряха на нашите въпроси. Пътеката се следва добре в началната част, но в долната си част се губи. Отне ни повече време да стигнем до каньона Ордеса и началото на Фая де лас флорес, отколкото очаквахме, бяхме поуморени, и в 17 ч. бяхме на поредната тераса, преди долината Ордеса. Компания ни правеха множество диви кози, които изобщо не се плашеха от присъствието ни.

Много интересна местност, водата е издълбала лабиринт от каньони, в които както се изрази Вальо “може да се скрие цяла армия”. Оставихме багажа с пазач Ники на едно подходящо място и се отправихме към пътеката Фая де лас флорес. Аз понеже тръгнах последна, след 5 мин. загубих останалите, в този лабиринт от коридори се ориентира трудно човек, ха горе, ха долу, чувствах се като лабораторна мишка. Накрая попаднах на пирамидки и реших да ги следвам, дано ме отведат при групата. Около час се лутах така, намерих един изгубен шотландец, но не и мойте българи. Те по същото време също се лутали. Накрая излязох на едно високо място и ги видях. Събрахме се с облекчение, пътеката също бе намерена.

Думите не могат да ми стигнат, ако се опитвам да опиша каньона Ордеса и пътеката Фая де лас флорес, няма да мога, идете да ги видите. Може да дам някакви геометрични измерения, но идеята на мястото е съвсем друга. Водата е била в творческо настроение и е работила с податливия варовик с много фантазия. Поне на мен мястото ми влезе под кожата и още си го нося. Самото име бих превела като “Цветна увивка” и наистина пътеката се е увила около каньона и предлага невероятни гледки.

Към 19 ч. порядъчно уморени се върнахме при Ники и се оказа, че никой няма сили и желание да продължава нататък, затова се заехме да устроим бивака. Проблем беше липсата на вода, от испанската страна това беше навсякъде трудно. Имахме все още запаси и решихме да търсим на другия ден. Трябва да се спомене, че бивакуването в Ордеса е разрешено със следните условия: на височина над 2100 м, палатката да е по-ниска от 1.3 м, и само за през нощта.

На другата сутрин отпочинали се запътихме на запад към перлата на нашата екскурзия, върхът Монте Пердидо или Мон Пердю. Ето един хубав сайт с информация за тази планина. “Защо пък да е загубена тази планина?” се питах аз, и отговор се намери. Така са я нарекли французите, тъй като границата с Испания минава по циркуса на Гаварни, така че Монте Пердидо остава на юг и не се вижда от френска страна. Планината се нарича 3-те сестри и е масив от 3 върха: най-високият от тях е Монте Пердидо, 3355 м. Останалите два са малко по-ниски и се наричат Цилиндър на Марборе (Cilindro de Marbore) и Връх Аньискло или на Рамон (Pico Anisclo или Soum de Ramond).

Пътеката заобикаляше от другата страна едно възвишение, което ние нарекохме “Тортата” и не след дълго успяхме да намерим ручейче, за да попълним запасите с вода. Продължихме на север по един доста стръмен склон и стигнахме до пътеката от Бреш дю Ролан към хижата Гориз (Rеfugio Goriz). Там срещнахме 3-ма френски туристи. Ани и Виктор се заговориха с тях и изясниха, че няма нужда да слизаме до хижата, а можем да продължим по хоризонтала към основата на Монте Пердидо. Така си спестявахме около 500 м слизане и качване, което доста ни зарадва. Гледайки масива на 3-те сестри аз не можех да си представя как се качва човек там, изглеждаше ми много непроходимо. Но както се оказа многобройни туристи преди нас бяха прокарали пътека. Времето, досега твърде доброжелателно към нашите цели, за съжаление започна да проявява признаци на влошаване, появи се една стена облаци от запад, които скоро покриха голяма част от небето. За щастие се задържаха в това състояние. Към 12 ч. бяхме достигнали основата на Монте Пердидо и възникна въпросът да тръгнем ли нагоре, рискувайки буря да ни застигне някъде по високото, или да оставим за следващия ден, когато уж щеше да се подобри времето. Накрая дружно решихме, че времето позволява опита и че утре не се знае какво ще е, пък и имаше още доста дълго ходене в програмата, за да си позволим забавяне. Другият въпрос беше как да продължим след върха. Според интернет източници, след превала между Монте Пердидо и Цилиндъра на Марборе започва ледник, по който е най-краткият път към Езерото Марборе, наша следваща цел. Този подход беше доста труден и с алпинистки елементи. Не се знаеше с каква трудност е маршрутът по ледника. Решихме да не рискуваме, и да се върнем после в изходната точка, като на следващия ден заобиколим целия масив 3-те сестри от изток. Оставихме раниците на скришно място и олекнали продължихме нагоре.

Интересен за отбелязване факт е, че от френската страна имаше френски туристи, от испанската страна – испански. Друго, което забелязахме, е невероятното темпо на всички туристи: тези хора все едно тичаха. Вярно е, че повечето бяха с малки ранички и не можеха да се мерят с нас по този пункт, но дори и така на мен ми се сториха прекалени бързаци. Явно това е наложеното темпо в планината, за да се изминат разстоянията между хижите за един ден. По принцип Пиринеите са сравнително млада планина, така че билото им е непроходимо в по-голямата си част. Мащабите са гигантски. Моето впечатление е, че ходенето там се състои в качване до някоя порта, гледане и ахкане от гледката и после слизане в съседна долина, като денивелациите са над 1000 м в едната посока. И после пак така. Понякога има хоризонтални пътеки по изолиния, които явно са доста трудни, от типа виа ферата. Има и пътеки, където са поставени хватки в скалата, и така се катери човек. За съжаление не са подходящи за натоварени хора с багаж. Ние така и не успяхме да проверим това. Но официално маркираните пътеки за общо ползване от типа на GR11, на места са толкова трудни, че си представям какви са тези, дето предупреждават, че не са за обикновени туристи.

Качването на Монте Пердидо не е трудно, пътеката е добра, има малко сипеи и понякога катерене, но не е извънредно. Поне в сухо време, предполагам, че като се намокри или заледи става опасно. Аз специално имах трудности, че съм по-бавна от останалите в групата и се изморих много да ги следвам. Пейзажът е пустинен, скали и пясъци, много красив. Стига се до едно езеро в подножието на самия връх, под превала между Монте Пердидо и Цилиндъра на Марборе. Тук има една голяма табела, че да се продължи е опасно, която ни разколеба за известно време, но решихме да продължим. Наистина следваше един дълъг и стръмен сипей, който ме изтощи много. Предполагам, че вече и височината си казваше думата. По-късно и на Гран Парадизо установих същото, на около 3000 и нещо височина имам преходен период, в който лесно се изморявам и трябва да спирам по-често. По-нагоре някак се адаптирам и ми олеква. Във всеки случай на този сипей към Монте Пердидо ми беше най-трудното качване от цялата екскурзия. Затова пък горе беше невероятно. Гледките във всички посоки бяха красота, добре че облаците милостиво се пораздигнаха. На връщане Виктор имаше идея да завъртим и да слезем от страната на Връх Аньискло, но късният час и влошаващото се време го разколебаха. Върнахме се по същия път. Много интересна работа, уж същата пътека, а изобщо не ми беше трудно, нито пък се изморих.

Слязохме при багажа ужасно самодоволни, бяхме успели с най-високата ни цел. Нататък оставаше нищо работа, един ден врътка около масива 3-те сестри и още един ден да прескочим в Циркуса на Гаварни. Как да не се радва човек, още повече като не знае, че сметките му са без кръчмар. Самодоволството обаче винаги се наказва.

През нощта заваля и на сутринта всичко беше мокро. Нарамихме багажа и дъждобраните и слязохме до хижата Гориз, където някои от нас се подкрепиха с кафе и чай. Беше паднала доста гъста мъгла и се колебаехме накъде продължава пътеката. Хижата беше пълна с хора и не беше много ясно кой е хижарят. Разпитахме няколко от мотаещите се с надежда дъжда да спре наоколо туристи и те ни посочиха къде е пътеката. Дали и те се излъгаха в мъглата, ние ли се объркахме, но в резултат хванахме пътека за другаде, всъщност за слизане в долината. При обсъжданията предния ден този вариант бе отпаднал, защото увеличаваше пътя с един ден, а денивелацията - с 1000 м. Продължаваше да вали тихо и в мъглата се мяркаха само чуждестранни туристи, испанците благоразумно си бяха останали по домовете в това лошо време. В мъглата лесно се губи ориентация. Заподозряхме, че нещо не е наред, когато вместо по скалиста трудна пътека с въжета виа ферата, завървяхме по черен път, който упорито се беше насочил надолу. Извадихме компасите и истината лъсна, отклонили се бяхме по слизащата от хижата пътека. Е, опитахме се да вървим по компас във вярната посока, но теренът ставаше по-труден и неясен. Вариант беше да се върнем до хижата и да търсим другата пътека, но бяхме загубили вече доста време, така че се предадохме в ръцете на случващото се и решихме да продължим по пътя надолу. Освен това разумът ни подсказа, че по скалите точно този мокър ден е доста опасно да се върви и полуутешени продължихме. В един промеждутък между два дъжда хапнахме набързо.

Достигнахме до една постройка Капана, която послужи за ориентир къде сме. Виктор реши, че не е късно да не губим повече височина, а да заобиколим на североизток по пътека, която я имаше и на картата. Всички се съгласихме. Още в този момент бяхме доста изморени, с подбити и мокри крака, но геройски продължавахме напред. Пътеката се следваше доста добре и минахме през един страхотен каньон, на който не запомних името. Водата беше издълбала много причудливи форми. За съжаление по-нататък започнаха едни тревисти поляни и пътеката се загуби. Единствено опитът на Виктор по такива терени ни помогна, той ни преведе през треволяка и стигнахме до едно мостче с табелки. За това, че не се загубихме там той определено заслужава приза “Водач за 2008”. Междувременно ако имаше някое сухо ъгълче в обувките и то се намокри от ходенето във високата трева. Бяхме си вече съвем мокри, но това беше незначителен проблем: взе да притъмнява, а ние не бяхме доникъде. Пътеката ту се появяваше, ту се губеше. Изведнъж надвиснахме над Долината на Аньискло, която беше нашата цел, и ако имахме сили, щяхме да заподскачаме от радост. Като казвам надвисвахме е буквално, реката Аньискло беше някъде много далече, склонът беше почти вертикален, а пътека на пръв поглед беше немислима. Аз даже си помислих, че може би има въже за рапел някъде. Владо и Виктор обаче я разконспирираха, въпреки че беше доста добре скрита, стегнахме се и с последни сили заслизахме надолу.

Ето ни най-после долу, но това “долу” се оказа тясна речна долина, със камънаци и храсталаци, а за място за палатки архитектът не беше се сетил. Как е получило Акт 16 без елементарни удобства това място, просто не знам. Нямахме друг избор освен да продължим по коритото на потока, докато на едно място достигнахме една мини виа ферата, мини като мащаби, но не и като трудност. При огледа пред очите на Виктор изникна една скална ниша, много подходяща за спане. Той веднага ни извика, всички я одобрихме. Имаше малко място, повече като за спални чували, но с Ани решихме да опънем нашата женска палатка. Кавалерите ни отстъпиха най-сухото и голямо място, а те налягаха на чували. Брей, че хубаво се спи след 12 часово ходене.

На сутринта нахлузих мокрите дрехи и обувки и хайде, готови сме за нови приключения. Денят беше обещаващ от сутринта, слънчице, пеещи птички, мъглата се беше раздигнала. Това е хубавото на времето в Пиринеите, може бързо да се разваля, но и бързо се оправя. Първа задача за деня беше преодоляването на мини виа фератата, която ни се опря предния ден. Виктор се опита пръв, но и двата му опита за щурмуване не успяха. Отказахме се и решихме да форсираме реката на бос крак. Аз тъкмо бях стоплила мокрите обувки и чорапи, но нямаше как, събух се и прегазих с малко залитане и помощ от викторовата щека. Виктор и Ники преджапаха все едно, че беше Яновската река. Ани обаче, която нямаше нашия опит от преминаване на пълноводна Велека, позалитна и се понамокри, но героично се справи. Владо прие като лично предизвикателство въжето и колчетата, набити за стъпки в скалата, и премина малко в разкрачено състояние. Странно, но това преминаване на реката ни отне почти час.

Така се вляхме в международния маршрут GR11 и се заизкачвахме по долината на Аньискло. Имаше си и каньон както подобава, съвсем на нивото на този в Ордеса. Сигурно много се повтарям с прилагателните красиво и прекрасно, ама тези думи са измислени за определения точно на такива места. Вече не съжалявахме, че сме се отклонили предния ден, защото иначе нямаше да видим тайните на долината. Тази долина също беше терасовина, но каточели по-зелена и с повече растителност. Много ни хареса местността Белия водопад (Fuen Blanca), където има заслон и поспряхме за почивка. Следващата почивка беше към 14 ч. на Превалът на Аньискло (Collada de Anisclo), след стръмно изкачване. Облаците ни бяха следвали по петите и успяха да ни настигнат, а и духаше зверски вятър. Стояхме, гледахме, а вятърът ни брулеше, въпреки това никак не бързахме да продължаваме.

Превалът Аньискло разделя двете долини, на Аньискло и Пинета от другата му страна, така че стана ясно, че трябва да слезем 1000 м в долината Пинета. Хижата Пинета (Refugio La Pineta) се виждаше чудесно в края на доста стръмното слизане. Долината продължаваше в посока север, където много далече и високо се виждаше нашата следваща порта. Означаваше 1000 м слизане и после 1200 м качване. Мисълта беше поносима, но само след известна почивка. По билото се виждаха един остри зъбери, които явно бяха непроходими. Пътят беше ясен. Дотук бяхме закъснели с 1 ден от разчета, а имаше още един извънреден ден. Това принципно не беше проблем, но вече закъсвахме с храната, и се объркваха плановете за по-нататъшното ходене. Всички имахме нужда от дълга почивка, но времето беше кът. Така че се стегнахме и продължихме надолу. Крепеше ни разговорът с един испанец, че в хижата готвят много вкусно и евтино, всеки си мечтаеше за топла супа. така щяхме и да спестим малко от оскъдната храна.

Смъкнахме се долу каталясали, пътеката беше с неочаквана сложност за официален маршрут. Като сложност бих я сравнила със пътeката от Страшното езеро до заслона БАК през Купените. За мен проблем бяха подбитите крака, понеже бяха и още мокри от дъжда предния ден, съвсем бяха гъбясали. Но вървях без да се оплаквам, сигурно всички бяха в същото състояние. На хижата Ла Пинета, демек Боровец, бяхме в 18 ч. и излъчихме групичка от преговарящи за манджа – аз, Ани и Ники.

Влизаме ние и почваме любезно да питаме можем ли да ядем. След допитване до готвачите, отговорът беше положителен. Ние вече усещахме вкуса на бобената супа, когато хижарката продължи: “Вечерята се сервира в 20.30”. Ние се ококорихме, нямахме време, в 20 вече се стъмваше. Съвсем бях забравила, че в страните Италия, Франция и Испания, и обяд и вечеря се сервират в точни часове и не може да се яде извън тях. Примирихме се и поискахме поне бисквити. Отговор “Нямаме”. Поне кафе да пием? “Затворено е”. Аз може да се каже, че разбирам от намеци, и след този отказ, повторен на 3 езика, се завъртях и излязох. За Ники обаче този разговор беше останал непонятен и той беше намерил по-директен подход към коравите испанци. Запътил се направо в бара, насочил се към любимата си бира и казал “Това”. Изглежда, че е взел страха на испанския барман, който даже и не понечил да възрази. След това не стига, че се уредил с бира, ами уредил и невярващата на очите си Ани с капучино. Ани обаче е гъвкава и бързо се съвзела. Провели и разговор с двама французи и разучили пътя. Ники винаги иска да получава потвърждения, ако може тройно подсигуряване, на случайно извлечена информация, затова си носи прозвището Тома Неверни с гордост.

Продължихме с нестинарска стъпка (поне аз така си го предстявям стъпването в огъня) по протежение на долината. Навсякъде беше забранено бивакуването, затова продължихме. Някъде към 20 ч. достигнахме до по-диви места, не издържахме и се проснахме там. На сутринта обаче с отпочинали крака, светът изглеждаше доста по-добро място за живот. Времето съвсем се беше оправило и грееше слънце. С песен на ума се заизкачвахме към Портата Ла Пинета. Предстоеше ново 1200 метрово изкачване, което никак не ни плашеше вече. Даже на една от почивките, предвкусвайки че вече сме на края на ходенето, започнахме да обсъждаме следващите планове и местата, където ще ходим после. Е, подобно поведение на гости е непростимо, не е чудно, че планината ни се разсърди и скри уж ясната пътека. Ние вече бяхме в утрешния ден и забравихме да гледаме в настоящето. В резултат се получиха силни емоции.

Хванахме право нагоре по едни стръмни скали, които в началото баха доста нагънати, но по-нагоре се изгладиха и почти липсваха хватки за опора. Както Владо после го определи, направихме малко free solo climbing. В един момент се видя захвърлено яке, след малко консерви боб, след това раница. Предположението, че става дума за маркировка с подръчни средства, беше отхвърлено. Друго предположение изникна, че испанците са мърлячи и оставят боклук насам-натам, но също беше невероятно. Ани изглежда беше с най-изострени сетива, затова долови, че се е разиграла трагедия, някой е паднал и в бързината да го занесат на място с помощ са оставили всичкия багаж. Якето беше женско, на слаба и крехка жена, дано случката да е била с положителен за нея край. Във всеки случай това обяснение не направи по-леко качването на склона, особено с тежките ни раници. Е, да не задълбавам, успяхме и се вляхме в нормалната пътека. Тя продължи по дълъг сипей, който на финала ни изведе до Портата Ла Пинета. Там седнахме, преди слизането в съседната Долина д'Естоб. По тази пътека бях свидетел на друго метеорологично явление като по учебник – ледников вятър. Съвсем над нас беше ледника на Марборе, така че появата беше оправдана. Силен леден вятър, внезапно появил се, и внезапно изчезна. Имахме възможност и да огледаме ледника Марборе, по който имахме планове да минем. Преценихме, че добре сме направили да го избегнем: имаше няколко тераски, прехвърлянето през които за някои от нас щеше да представлява сериозен проблем.

Така седнали на припек ни завари един симпатичен французин, който при съобщението, че сме българи, беше много радостен и каза, че знае планината Родопи. Попита ни как са пътеките у нас и от какви камъни са ни планините. За съжаление говореше само френски и Ани проведе разговор по тези специфични теми, доколкото можа. За него не беше странно, че пътеките са лошо маркирани, каза “гледаш и ходиш”. Попитахме го и за животните, които бяхме видели тези дни. Разбира се първенец за интересно животно за нас беше непознатия мармот. Много симпатични животинки, в първия момент на мен ми заприличаха на охранени персийски котараци. За съжаление, въпреки че сигурно правеха шоколад нито едно не ни предложи бартер. А може би само алпийските мармоти правят шоколад, а тези в Пиринеите не отглеждат какао. На второ място бяха многобройните диви кози. Орлите бяха следващи по емоция за нас, през тези дни бяхме видели доста от тях. Виктор бе видял и 3 черни вълци. Аз видях нещо като лалугер, което ми правеше компания, докато се къпех в потока под Монте Пердидо.

Продължихме надолу, като се насладихме на гледките в долината д'Естоб (Valle d'Estaube). Бяхме позакъсали за вода, но водачът ни доблесно, с риск за живота си, слезе в едни вертикални дупки и напълни шишетата ни. Освен това бяхме и гладни, но храната вече беше на привършване. хапнахме каквото имаше и продължихме. Вече доста бяхме изморени, но краят му се виждаше. Прескочихме в долината на Гаварни през поредната порта и пред нас се разкри масивът Виньемал с ледника си. А към 19 ч. бяхме при колите след доста стръмно слизане. Един младеж с буйна коса ни даде предложения къде да ходим на другия ден, като през цялото време пушеше цигара със странен аромат, на която явно се дължеше и ведрото му настроение.

В селото Гаварни за малко да изпукаме от студ. Както се изрази Вальо “Тези тука нещо са объркали с климатика”. Но така е, тези дълбоки долини, в момента, когато се скрие слънцето (а това става раничко) започват да изстиват и може да се стигне до много ниски температури. Ние на 3000 м не бяхме усещали такъв студ, както в това градче. За разлика от началото в Гаварни, когато гъмжеше от хора и слънце, като крайна точка то се представи в сива и обезлюдена светлина. Облякохме се набързо, наскачахме в колите и потеглихме да търсим къмпинг.

Червена точка за Ани, беше проучила предварително, че има приличен къмпинг на 3 км от Гаварни. Намерихме го, нарича се “Pain du sucre”, и даже работеше. Оказа се, че спането струва 3.80 евро на човек, има баня, ток, а също пералня и сушилня (общо 9 евро за едно пускане). Въпреки студа никой не мислеше да прескача банята, хигиенизирахме се и се облякохме топло. За обща радост имахме доста супи за готвене и работещ примус, така Ани като най-добър готвач приготви вкусни гозби. Добре похапнахме след полугладуването последните дни. С разрешение на собствениците на къмпинга попяхме до 22 ч. Обсъдихме и плановете за следващия ден, като мненията се различаваха: едни от нас държаха на по-лек ден за почивка, а други – да не се отпускаме и да вземем максималното от времето, с което разполагахме. Бяхме се забавили с два дни, така че предвиденото качване на върха Виньемал нямаше как да се състои. Накрая стигнахме до решението да се разделим по интереси: триото ВВВ да иде на малкия Виньемал, а останалите букви от азбуката да го дадат по-лежерно. На мен никак не ми се искаше да се разделяме, но като ми скръцна със зъби водачът, и се предадох.

Нашият следващ ден протече със забавен ротъм. Изпрахме и изсушихме дрехите си, а после с Голфи слязохме до близкия град Сен Луз Совьор, за да попълним пооределите запаси храна. Тъкмо намерихме супермаркета и го затвориха под носа ни. Още нещо, което постоянно забравям, задължителната сиеста от 12.30 до 15.30 ч. в тези южни страни. За щастие в този туристически град имаше щандове с местни продукти, откъдето купихме хляб, яйца, сирене и салам. После купихме разни туристически сувенири. Където и да отидехме, все едно и също девойче притичваше от сергия на сергия да ни обслужи.

Прибрахме се, хапнахме и потеглихме да се поразкършим. Решихме да последваме липсващата ни част и с Голфи се отправихме към Баража д'Осу (Barrage d'Ossоuе), който е началната точка за качване на Виньемал. Пътят донякъде беше хубав, но после стана черен с камънаци, аз не съм най-смелият шофьор по такива пътища, но успях да стигна почти до баража. Като се оказахме пак по познатите стръмни склонове, настроението ни се върна и се радвахме, че “и днес не сме капо”. Видяхме и паркирания опел на Владо и се успокоихме, че триото е намерило пътя в сутрешната тъмница. Походихме в ляво от езерото, като скоро попаднахме в трудно проходима местност – отрупани с плодове боровинки. Там прекарахме доста време, после продължихме разходката. По едно време се оглеждам, а, само двете с Ани ходим. Ники беше решил да се наслаждава на пейзажа в легнало състояние и му беше ударил и дрямка. На връщане опелът с българска регистрация го нямаше, и ние побързахме да се приберем, правилно предполагайки, че нашите приятели са много гладни, а бяхме обещали да сготвим. Събрахме се пак в къмпинга, те също бяха прекарали приятно и си разказахме кой какво е правил. Направихме и плановете за ранно тръгване на следващия ден.

Самият той е лесен за описване, в колите рано сутринта и по обратния път до Генуа. Спряхме само в един Карфур за пазар. В Генуа пък имахме ятаци и там ни посрещнаха с топла супа и скара на барбекюто в градината. Тази нощ спахме даже в легла, голямо мерси на Емо и Еми.

4. В Гран Парадизо

На сутринта на водаческото кормило застанах аз. Желанието ми за организиране на ходене на Гран Парадизо се беше осъществило с условието да проуча маршрута и да заведа останалите. Моите способности да налагам дисциплина изобщо не можеха да се мерят с тези на досегашния ни водач, но се надявах да няма проблеми. Накратко планът ми беше такъв: отиваме до Аоста, хващаме пътя за Валсаваронш, стигаме до село Понт, оставяме колата там, качваме се до хижата “Виторио Емануеле Втори”, спим на палатки там някъде, на сутринта хопа-тропа покоряваме върха и слизаме за втори бивак някъде долу. Ходенето на приятеля ни Никси и разучаването на маршрута с него ме беше подготвило горе-долу за водаческата роля.

Аоста е прекрасен град, според мен цял късмет е да се живее там. Представям си какви разговори водят средностатистическите туристи, като се уговарят къде да идат за уикенда. “Кво ще кажеш да мръднем към Мон Блан, а?”. “Еее, тоя месец ходихме два пъти, не е ли по-добре на Монте Червиня (Матерхорн)?”. “Абе знаеш ли, че на Монте Роза от два месеца съм се заканил и все не мога да ида.”. “Е, да, де, ама ако ще идва жената и децата, по-добре на по-лесно, я на Гран Парадизо”. Въобще на разстояние половин час с кола от Аоста в която и да е посока да хванеш все ще стигнеш над 3000 м.

Беше неделя и в Аоста имаше празник, което в Италия задължително е придружено със задръстване. Покъсах нерви малко с трафика, и накрая по едни селски пътища стигнах до отклонениято за Валсаваронш (Valsavarenche). Понеже е малко уплетено, да кажа напътствия: от магистралата се слиза на градчето Вийньов (Villeneuve) и после се държи посока Интрод (Introd) и Валсаваронш. Пътят е доста стръмен и с доста завои. Главното селище в долината се казва Дежиоз (Degioz), там има бензиностанция и един бар, в който може да се купят карти на района, туристически и алпинистки. Понеже нямахме такава, ние купихме най-скорошната. По цялата долина (това може би важи и за целия район на Аоста), въпреки че сме в Италия, повече върви френският език, отколкото италинаския.

Пътят свърши в месността Понт, аз си мислех, че е село, но всъщност е голям паркинг с хотел-ресторант в единия край. Може би през лятото е по-пълно и оживено, но в края на септември нямаше много посетители.

Да кажа малко повече за Гран Парадизо (Gran Paradiso). Националният парк Гран Парадизо е най-старият резерват в Италия, обявен за такъв още през 1856 г. от италианския император Виторио Емануеле Втори. Затова и е образцово поддържан, името му означава Големият рай и отговаря на истината. Самият император често е идвал тук. Най-високият връх се казва Гран Парадизо и е висок 4061 м, с което се води за най-високият в Италия, като не броим тези от Алпите, който са общи със Швейцария и Франция. Намира се на юг от долината на Аоста и е част от Алпите. Резерватните правила са много строги, палатки изобщо не се разрешават, така че е задължително да се спи в хижите. Височината предполага наличието на постоянен ледник и това си е така. Когато търсих информация за планината видях, че общо взето се смята за лесно достъпна при хубаво време и се ползва често за аклиматизация преди качване на Мон Блан и Матерхорн. След като се върна, Никси лично го потвърди.

На паркинга в Понт има добра маркировка за пътеките, трябва да се премине мостчето и да се държи десния бряг на реката. Ние поехме по пътеката за хижа “Виторио Емануеле Втори” (ето информация за хижата). По принцип има два подхода за качване: единият е от тази хижа, качването трае 6-7 ч., или от другата хижа Шабод в района. Задължително е да се направи резервация, струва 15-17 евро на вечер на човек. Аз бях избрала хижата Виторио Емануеле, като малко по-лесен подход. Писах по е-майл, за да направя резервация, но ми отговориха, че затварят на 22 септември за зимния период. Е, какво да се прави, реших, че е оправдано в такъв случай да спим на палатки в близост до хижата. Освен това пишеше, че оставят отворена малка част за зимата и при късмет можехме да пренощуваме и там.

Пътеката от Понт до хижата е доста стръмна, качването трае около 2.30 ч. и поне има вода по пътя. Самата хижа се намира на езеро и това не е проблем. Стигнахме към 17 ч. и заварихме чуден пейзаж, позлатени от слънцето снежни върхове и езеро. Има две постройки, нова хижа и стара, и отворената част е именно старата хижа. Тя се оказа много удобна, 4 стаи с нарове, във всяка от които преброихме, че се събират около 20 човека. Имаше една свободна, в другите имаше холандци и германци.

Това си беше направо подарък, топло, уютно, с одеала, а през прозореца залезна гледка. Но преди да се отпуснем трябваше да проверим къде е пътеката за върха. Според прочетеното трябваше да тръгнем рано преди изгрев, докато не се е размекнал ледника. Посъветвахме се и с другите гости в хижата, общото мнение се затвърди – час на тръгване 5 ч. Пак по пътеписи бях прочела, че пътеката се намира лесно, но според мен това не е така. Особено в тъмницата не е много лесно да се хване вярната пътека. Те всъщност са няколко, маркирани с пирамидки и в един момент ми се струваше, че навсякъде има пирамиди. Благодаря на Виктор и Вальо, които не ме оставиха сама в тази разузнавателна мисия. Общо взето от хижата има два подхода към върха, които тръгват отзад на новата хижа. Единият път върви по долината между двете възвишения, и там доста скоро се появи сняг. Другият хваща по едно ребро и се качва бързо във височина, там каточели нямаше сняг и решихме, че ще е по-добре.

Върнахме се вече по здрач от разузнаването и следващата точка беше оттрениране на някои малко познати за нас умения – слагане на котки и седалки. Не си представях как ще стане бързо в тъмното и на сняг за първи път, затова помолих всички да направят по една суха тренировка. Приготвихме багажа, хапнахме и легнахме рано, че трябваше и да ставаме рано. В 4.30 бяхме на крак и с леко закъснение от страна на женската част в 5.10 потеглихме по маршрута. Трябва да се сипе вода от езерото пред хижата, нагоре почти няма. Предписанията са също да се пие начесто и по малко, за избягване на ефектите от височинната болест.

Настроението на другарите ми се видя лекомислено и шегаджийско, а това дойде в повече за опънатите ми нерви, притеснявах се как ще намерим пътеката на челници. Сгълчах ги за по-сериозно отношение към задачата и те се умълчаха. В крайна сметка хванахме пътеката, както бяхме набелязали предния ден, набрахме височина и не след дълго започна да се развиделява. Избраният от нас подход скоро ни заведе на ледника откъм хижа Шабод, който беше прояден от множество пукнатини и никак не ми се видя безопасен. Сложихме котките и продължихме внимателно. При преминаването на едно мостче между две пукнатини Владо имаше инцидент с бутилката вода, която се търкулнала, но по магичен начин се спряла на моста, та той не остана без живителна течност. Изкачването продължи до около 10 ч. когато излязохме на една седловина, слънцето ни огря и окъпахме поглед в околните върхове. Времето беше като по поръчка, без нито един облак, а вятърът беше отишъл да духа някъде другаде. За мен специално качването на тази част по ледника беше доста изморително, явно някаква критична височина, но оттук нататък се поосвестих и потръгна по-леко. Е, все още бях доста бавна. Край нас преминаха две тройки и една двойка французи в свръзки, аз ги нарекох три синджира роби. Един от тях ми подвикна “Как дела”, което доста ме стресна, но после мистерията се изясни. Владо си комуникирал с тях на руски. Темпото им не беше бързо, но вървяха без да спират. Последният час качване беше доста стръмно, докато не стигнахме финалните скали от върха. Аз може и да бях водач, ама стигнах предпоследна. Ники вече нетърпелив слизаше на по-ниско, Ани се спря, за да направим обща снимка, а Виктор и Вальо изследваха как можем да се качим на самия връх.

Отгоре на Гран Парадизо има една бяла статуя на Мадоната (Madonnengipfel) в човешки ръст, не знам от какъв материал е, но е бляскаво бяла. За да се качи човек при нея са необходими алпинистки съоръжения и опит за боравене с такива, така че ние се задоволихме да я погледаме от малко по-ниско. При проучванията ми от пътеписи на други хора стана ясно, че това не е самият връх, на север от Мадоната имало друг съвсем малко по-висок връх, който всъщност бил най-високият, но мен това не ме поблазни. Аз бях много благодарна на приятелите ми, на времето, на добрия случай, на това, че се качихме горе. Гледката беше много красива, видяхме и Мон Блан, и Матерхорн, и любимата ми Монте Роза.

В посока Женева имаше интересни облачета дим, което ни наведе на мисълта, че ЦЕРН са объркали опитите с черната дупка, но така или иначе, в което и измерение на пространствено-времевия континуум да се намирахме беше приказно. Хм, дали пък не е било еуфория от кислородния глад. Нямах замайване, с пулса всичко беше нормално, много не ми се слизаше, но времето ни притискаше. Добре беше да се доберем до колите. Надолу не ми се разказва, беше много весело и леко да се върви с котки и пикел. Похапнахме на гореспоменатата седловина и към 15 ч. бяхме обратно на хижата. На връщане хванахме другия път, който ми се видя по-безопасен откъм пукнатини в ледника, но пък по-стръмен. Холандците, които бяха тръгнали по едно и също време с нас, се бяха отказали и върнали. Германците бяха качили върха предния ден, бяха доста уморени и си почиваха този ден. Ние нямахме време за този лукс, въпреки че би ни се искало. Разреших само един час почивка за оправяне на багаж и хайде надолу.

Долината Валсаваронш явно е в близко роднинство с тази на Гаварни, лют арктически студ ни посрещна при колите, когато стигнахме към 19 ч. Брей, на 4000 м се събличахме по потници, тук долу навлякохме пуловери и якета. Потеглихме надолу по долината да търсим по-топло място за бивак. Тъй като вече не бяхме в резерват, палатките бяха разрешени. След около половин час намерихме някакво забутано място покрай реката и се настанихме там.

Умората явно се беше натрупала. На мен ми беше доста чоглаво, тъй като бях последна вечер със свои хора, на другата сутрин следваше раздяла. Искаше ми се да си поговорим спокойно, досега гонени от графика все не бяхме имали време за това, да поанализираме, да споделим впечатления. Не се получи, беше много студено, и всеки с копнеж гледаше към спалния си чувал. Така че се предадохме на желанието (както пееше Преслава за пещерската мастика) и заспахме здраво.

Рано на сутринта Голфи беше замръзнал и ми трябваха 10 минути да го размразя. С Ани потеглихме в посока Милано, от където тя трябваше да хване самолета си. С две думи успяхме навреме, казахме си чао и аз потеглих към Генуа да хващам ферибот. Мислено бях с останалата част от компанията, която отиде в Доломитите. Ех, че не можах и аз. Нищо де, и без това исках да отделя повече време на тази планина.

Следобедът прекарах в Генуа, много се е изменил този град за 5 години, едвам го познах. По улиците пъстра сбирщина от всички части на света. Единственото, което ги обединява е италианския език, но и той е разкривен и разпънат в усилието си да обхване тази многолюдна тълпа. Това е то, физически процес, при премахване на границите започва дифузия. Какво ще се получи от тази смес, не знам, но сигурно ще е интересно.

Ами май стигнах и до края, след цяла нощ пътуване във ферибота и 300 км по протежение на острова, се оказах в офиса на работа. Само телом, духът ми още беше някъде около Фая де лас флорес. Обаче имам подарък, едно от ухапванията в Пиринеите явно е било отровно и ми анестезира бедрото. Вече месец трае тази упойка, напоследък има признаци на размразяване, но май е по-зле: преди поне не усещах нищо, сега почва да ме сърби и боли. Така че внимавайте на какви насекоми попадате в Пиринеите.