По Великден с мистрал

Не знам как го бяха смятали ватиканските магистрати, та първото пълнолуние след равноденствието ли или как, но Великден за 2008-а за католиците по света беше определен на 23 март. Събраха се и 3 почивни дни за изнурените италианци, и за мен в това число. За мен празниците съвпаднаха и с друг юбилей, рожден ден, та не беше чудно, че приятелката ми Елена дойде да прекараме заедно празниците. И двете решихме, че е добър повод да пообиколим да видим Сардиния, а и тя да види нас.

Още по средата на Страстната седмица метеоролозите видяхме, че времето над католическа Европа се заформя меко казано бурно. Огромен циклон се зараждаше около Исландия и се очерта да влоши времето над половин континент. В Германия при Елена издадоха предупреждения за урагани и тя потриваше доволно ръце, че ще им избяга в слънчева и топла Италия. Ураганите също потриха ръце и решиха, че и на тях им се иска да слязат на юг. Аз пък изнесох назидателна лекция на колегите ми, че времето се разваля, понеже ядат месо през Страстната седмица. Много е лесно за метеоролога като види на картата какво се заформя, да нададе вой “Треперете грешницииии, апокалипсисът идваааа”. И в четвъртък задуха този приятен ветрец, мистралът, който имах чувството, че ми продуха и междуатомните пространства.

В петък Елена кацна в Алгеро, малко градче на северозападния бряг на Сардиния, както ми разказа после чак при третия опит за кацане. Много емоционално било, тъй като от поривите на вятъра самолетът подскачал като топка по пистата, в следствие на което пътниците издавали подходящи звуци.

Разгледахме Алгеро набързо, най-вече за да проверим доколко може да се вярва на колегите ми Джулиана и Фредерико. Те казаха “нищо няма интересно в Алгеро”. Наистина нямам особен спомен, освен от красивите скали по брега и големите бушуващи вълни.

По крайбрежната улица в Алгеро, а това дърво съвсем самотно си растеше

Тръгнахме да се прибираме към Каляри като по пътя спирка беше полуостров Синис, развалините на римския град Тарос, датиран около 9 в. пр.н.е. В скоба да уточня, че тук всяка туристическа забележителност е описана с думи като “най-големия”, “най-стария”, “първия” и т.н., а все пак ние с Елена бяхме обиколили доста забележителности в Италия. Така че още в началото трябваше да променим мащаба на очакванията си. Интересно е, любопитно е, но все пак в рамките на бедна провинция, няма общо с размаха на Колозеума в Рим, Арена ди Верона или Помпей.

Тези колони в Тарос всички ги снимат

Полуостров Синис

За мен най-интересното в Тарос е, че развалините от сградите се намират съвсем до водата. Тази страна на полуострова е много защитена откъм вълни, дори при този бурен вятър, морето беше много спокойно Явно като цяло не е имало и няма големи промени в морското ниво.

Събота бяхме посветили на разходка из Каляри, като особено забележително ни казаха да проследим шествието с тялото на Исус Христос. Ние първо се поразходихме. Както винаги в нов град, първата ни работа беше да се качим на висока точка и да огледаме. Тук за такава наблюдателница послужи Ил Торе дел Елефанте, Слонската кула. Името й идва от фигурката на слонче.

Торе ди Елефанте

Скулптурката, която дава името

Скулптурът несъмнено е талантлив, но вероятно се е опитал да пресъздаде животното слон по разкази на очевидци, без сам да го е виждал. На мен този слон ми прилича и на прасе, и на носорог. Отгоре обаче се отваря много хубава гледка, и към старата част на града, която естествено е качена на най-високото, и към пристанището и морето, и към околните планини.

Гледка към катедралата

А тази напосоки

След това се отправихме към катедралата. Старата част на Каляри е много приятна, и атмосфера на стар град има, и забележителности, църкви, магазини. В съботния ден беше пълно с празнично пременени хора, които се стичаха отвсякъде към Дуомо-то. Хм, стичаха не е точно описание, тъй като Дуомо-то е най-горе, значи май се катереха.

Шествието с Дева Мария

В катедралата до ковчега с тялото на Исус

По Великден тук пресъздават сцената с възкресението на Исус, от момента, когато го свалят от кръста. Имат една дървена статуя на Исус е го пренасят в ковчег през града до катедралата, като има оплаквачки, пеят тъжни химни и плачат. Мъжете са облечени в бели роби и носят кръстовете на Малтийския орден, а жените са изцяло покрити с черно. И пеят много хубаво. Ходят 100-ина метра, спират, пеят, и така цялата събота. Привечер го отнасят в църквата и по време на службата той възкръсва. Има две такива шествия, едните с тялото на Исус, а другите с Дева Мария. После в неделя тези две шествия се срещат като символ на възкресението и новото начало. Интересно беше. Аз като слушах химните си помислих “с това пеене ще докарат дъжд” и то така и стана.

В неделя продължаваше да духа все така бурно, но слава богу, още не валеше. Ние имахме програма, плажовете на Кия. Много красиво е това място и има много закътани плажове, най-различни по големина. Големите вълни бяха привлекли ентусиазирани сърфисти, които не знам как издържаха на тоя студ.

От картата бях видяла, че в Кия има останки от нураге. Това са най-древните останки, намерени тук, от местното население нураги. В Сардиния според историците и археолозите първо е имало нураги, после са дошли финикийците, след това са се водили борби между римляни и картагенци, римляните са победили и с направили Сардиния своя провинция. Била е владение и на Пизанската морска република. По едно време папата я е продал на кастилците и арагонците, и е последвал испански период. Затова се намира и испанското влияние в Сардиния. След това е предадена на Савоя и оттам полека лека отново се присъединява към Италия. Междувпрочем Гарибалди е починал тук, след като се е оттеглил на спокойствие от борбите, закупил е един остров в северната част на Сардиния и е почнал да води спокоен селски живот.

С тази постоянна смяна на владичеството, при което все Сардиния е била нечия провинция, не е чудно, че сардите са свободолюбиви и си мечтаят за независимост. През 1951 г. Сардиния е обявена за автономен регион на Италия със специален статут. Сигурно заради това сардите не се смятат за част от Италия.

Но думата ми беше за нурагите. Те са много интересен народ и за мен това е най-любопитнаа част от Сардиния. Останки от нурагите се намират навсякъде във вътрешността на острова. Това ги различава от римските развалини, римляните са строили пристанища все по брега, а нурагите са бягали от крабрежната зона. Обяснението било, че имало много набези на пирати, а нурагите не са били достатъчно силни да се защитават.

Нураге-тата са храмове на нурагите и много приличат на нашите долмени по Родопите. Аз се запознах с един сард, любител-историк, който много патриотично ми обясни, че имало връзка между България и Сардиния, базирана на еднаквия строеж на долмените и нурагетата. Е, отделно ми каза, че така се обяснявало древното име на София, Сардика, което очевидно сочело връзката, тъй че с трябва да се подхожда предпазливо към неговите думи.

Ей ги останките от нурагето

За да стигнем до него минахме през препятствия

В Кия според пътеводителя има останки от нураге и ние с Елена се запътихме да го търсим. Имаше таблеки, които по едно време изчезнаха, както и пътя. Отнякъде изникна един човек и го попитах как се стига до нурагето. Той ми се усмихна “не се стига, пътят е затворен”. Тъкмо да се откажем, когато намерихме успореден път нагоре по хълма и решихме да опитаме. Много стръмно, голфито се измъчи, а добре че карах аз, а не Елена, защото нейните ръце бяха заети да й крият очите. Вървях нагоре, нагоре по стръмното, стигнахме най-горе, пък нураге няма. Е, викаме си, това беше, връщаме се, едвам обърнах на една площадка и като се завъртяхме, хоп, провидя се нурагето. Пътеката до него беше обрасла с трънаци, но си личеше. Подробност бяха и двете огради, през които се промушихме. Нищо не охлади нашия археологически ентусиазъм, докато не видяхме самото нураге, останките бяха наистина мизерни. Ще трябва да се ходи и на други места.

Прогнозата за понеделника беше лоша и за съжаление вярна. Неделя на Великден тук се нарича ла Паскуа, а понеделник- ла Паскуета. По традиция на Паскуета се излиза на пикник някъде сред природата, затова всички италиянци бяха разочаровани от времето. Хазяите ни бяха поканили на празничния неделен обяд и като разбраха къде искаме да ходим взеха да ни разубеждават. Ние с Елена обаче смело решихме, че не ни се стои в къщи. Пък и как по-приятно да прекарам рождения си ден, ако не с екскурзия.

Първа цел беше полуостров Сан Антиоко. До там стигнахме по по-дългия път, лъкатушещ по брега, и видяхме много красиви плажове. Времето взе да се закача с нас и ту имаше адски вятър и дъжд, ту утихваше и изгряваше слънце. Ние бяхме с голфи и не се притеснихме. Единствено се уплаших като започна да бие градушка, защото можеше да му счупи някое стъкло, или да му направи вдлъбнатини, но до там не се стигна.

На полуострова спряхме в град Каласета, който в момента изглеждаше напуснат от жителите си, затворени капаци на прозорците, пусти улици. Никак не беше чудно, духаше зверски. Ние набързо видяхме пристанището и отсрещния остров Сан Пиетро и бързо бързо се мушнахме в един бар на завет.

Главният площад на Каласета, заприлича ми на сцена от Зоро

Пристанището

След това по пътя към Мазуа пак ни би градушка и валя доста, но в един момент облаците отминаха и небето просветна. Много навреме, защото карах по един панорамен път, изсечен в скали, надвиснали над морето и беше много красиво. В Мазуа има едни скали, които се наричат Пан ди Дзукеро (т.е. козунак), точно тях искахме да видим. Струва си наистина, пейзажът е леко нереален, скалите, вълните, горите наоколо, и малките пясъчни плажчета. Всъщност на Сардиния подобни места има в изобилие. Мазуа е станало известно, защото има построен път, който слиза до брега, иначе другите места са трудно достъпни даже и пеша. Там е имало мина, която вече не работи, но затова пък може да се стигне с кола. Ако не беше силния вятър щяхме сигурно и повече да поседим там.

Ей ги козунаците

Добре, че е това дърво, иначе вятърът щеше да я издуха

Последната ни спирка беше замъкът Кастело Акуафреда. Намира се на върха на един хълм по средата на долината Силикуа. По името му личи, че има извор със студена вода наблизо. Във всеки случай по време на нашето посещение студената вода предимно течеше от небето, но доколкото видяхме беше интересно. Все се чудя как така строят все на високи места и откъде намират вода, ама явно някак са го измислили.

Кастело Акуафредда

На връщане към къщи купихме една торта и навестихме приятелите ми Алесия и Данило, да почерпя за рождения ден. Те имаха и гости и настана една шумотевица...

Та май това е краят на Великденските празници. Завършвам със снимки на фламингите, има ги много, все розови, защитени са от закона и доста добре си живеят.

Цялата колекция, наснимана от Елена, може да се види тук.

Фламинго на плажа в Кия