В часовете по български език и литература беше най-забавно и най-бързо минаваха те. Щом влезеше учителят и още от вратата му блясваше оня метален зъб отляво в широката усмивка. Бай Янчо го наричаха учениците помежду си. Прякорът не идваше от съществуващата любов и близост към него. Защото и на страшилището за цялото училище му викаха бай Пъхльо. Преди часовете на втория всички се чувстваха като бикове пред кланница ... Та, да не се отклонявам много, за бай Янчо беше думата. Голям човек беше по онова време той. Има-няма 120 кила. От цялата му фигура най-внушителен беше едрият му корем. Той изпреварваше останалите му части с половин метър напред, но си имаше тумбака една много силна конкуренция в присъствието на огромния Янчов нос. По къщите из цялата околия трудно можеше да излезе бобова реколта, че пет големи зърна, събрани заедно, да добият големината му.
        Бай Янчо беше човек пред пенсия с постоянно лъснало голо теме и зализани кичури оредяла коса. За тях той очевидно се грижеше с усърдие поради оскъдния им характер. Лицето му беше месесто със средно големи уши и дебели устни. Като го види човек и веднага ще разпознае в него онази добра и наивна душа, която го караше и на мравката път да прави.
        Имаше си учителя един лош навик - често в присъствието на възпитаниците си изплюваше през прозореца натрупалата се в гърлото му досадна субстанция. И то не каква да е, защото на големината и всяка камила би завидяла. Ала случи се един ден така, че на долния етаж неговият колега по математика надвесен над прозореца съзерцаваше играта в двора на пълните с енергия ученици. В този миг онова нещо връхлетя отгоре му и го уцели точно в средата на оплешивялата му глава. После бавно и равномерно се разтече като яйчен белтък върху напечен от слънцето камък.
        Като видя каква я свърши, бай Янчо с изенадваща за туловището си бързина излетя от класната стая, взе на три скока големия брой стълби и без да почука влетя на мястото на инцидента. Вътре бе настанала гробна тишина. Че кой би дръзнал да издаде звук. Знаеше се, че след това мерзавецът щеше да изживее болезненото скърцане на прегрелите си уши под пръстите на пострадалия учител.
        - Ох, Илия, извинявай! Извинявай много! - суетеше се около него бай Янчо бършейки темето му.
        След тази случка по навик човечецът тръгваше към прозореца, за да намери там облекчение за изстрадалото си гърло. Но щом спомените го връхлетяваха, той разгъваше смирено носната си кърпичка. След като я използваше за целта, прибираше я в джоба и минути по-късно, забравил за всичко, попиваше с нея избилата по челото му пот.

        Обичаше бай Янчо като препитва ученик не да го вдига на дъската, нито пък да го изправи близо до мястото му. А най-приятелски сядаше на чина му право срещу него. Така хем ученикът ще се отпусне, хем и отблизо по очите му ще разбере дали знае отговора. Има ли смисъл да губи време и за това.
        Мимето от любимата му паралелка имаше навика да лепи дъвките, дето им беше изсмукала захарчицата, зад лявото си ушенце. Ала преди два дни ги продупчиха и двете, за да може да носи детето хубави обички. Почуди се Мимето къде да сложи досадната дъвка, пък я лепна пред себе си на чина. После като свърши часа, ще я хвърли в кошчето за боклук, както мама я беше учила.
        Повъртя се бай Янчо пред сведените погледи на учениците. Кой ли имаше желание да го изпитват. Хареса си Мимето. Старият чин проскърца жаловито под тежкия товар, ха да се разпадне, но се застопори някак си. Учителят потупа приятелски по рамото детето, после с нежен глас му зададе най-лесния въпрос, който му дойде на ума. А то, горкото, пребледня, позеленя, заекна трайно на първата думичка и зина уста като риба на сухо. След неуспешни дълготрайните опити да измъкне поне две думички от устата на детето, той го предупреди:
        - Миме, днес няма да ти пиша двойка, ала другия път да си научиш урока!
        Направи му впечатление на бай Янчо, че през следващите часове учениците се подхилкваха след него, колегите в междучасията се държаха странно, а на път за вкъщи хората го сочеха с пръст, като да беше някакъв клоун. Чак когато свали панталона си преди лягане, видя на задните му части впилата се в него вече почерняла от допира със столовете Мимина дъвка.
        Бай Янчо си имаше едно овехтяло поради дългогодишна употреба сако, но толкова си го харесваше, че ни зиме ни лете го сваляше от гърба си. То имаше огромни странични джобове, в които можеше да сложи я учебника по литература, я така важното за него гребенче, дори и за двата хляба, купени вечер на път за вкъщи, щеше да се намери място. Та, забеляза собственикът му, че от известно време насам всяка сряда тия бездънни джобове се пълнеха незнайно как със смачкани на топчета листове хартия. Учуден, той усърдно изпразваше досадното съдържание, дочаквайки момента да си тръгнат колегите му и напускаше последен учителската стая.
        А пък палавникът Мирчо с радост очакваше часовете по литература. И щом учителят минеше покрай мястото му, той майсторски напъхваше в широките му джобове най-големите листове, които беше успял да откъсне през междучасието от тетрадките на съучениците си. Този негов похват се хареса и на Вальо Мончото от същия клас. Така един ден още по средата на часа цялото налично пространство се оказа запълнено - дали с остатък от предната седмица или не, не беше ясно. С вече притъпено внимание от лесното занимание Вальо се пресегна с топчето хартия. В този момент върху бузата му светкавично се стовари учителската десница с размери на половината му глава. За този един миг детето стремително напредна по география, научавайки урока за звездното небе, след като видя Голямата мечка, Орион и Телеца денем сред многобройните съзвездия, които се появиха пред очите му.
        Но ненаказаният първопричинител Мирчо извади от арсенала си ново оръжие. Много негови скъпоценности бяха изгорели в печката. Като му станеше скучно, той измъкваше нещо подходящо за занимавка от ученическата си чанта и започваше да си играе с него. Ала преминавайки в ръцете на ядосания бай Янчо, този предмет най-често намираше края си в разбумтялата се кюмурджийска печка.
        Един ден този нехранимайко предварително вкъщи пречупи една химикалка, натъпка я с връхчета на кибритени клечки и я запуши от двете страни с пластелин. Към средата на часа по литература той нарочно започна да премята примамката в ръцете си. Както очакваше, това не убягна от вниманието на учителя и той захапа въдицата като изгладняла риба червейче:
        - Мирчо, веднага донеси при мен онова нещо, дето го мотаеш из ръцете си.
        - Няма, другарю учител, вие ще го хвърлите в печката.
        - Няма, моето момче, ще ти го върна след края на часа - продължи вече дипломатично бай Янчо.
        - Ааа, не!
        Вече разярен от наглостта на този малък безсрамник, учителят с изненадваща бързина се намери при него, грабна предмета и го запокити със сила в зачервената печка. После седна успокоен на мястото си и продължи урока.
        Минута по-късно 100-килограмовата печка почти се отлепи от земята. Горният и трите странични капака се треснаха отваряйки се в синхрон с произведения гръм. От вътрешността изригна черен дим, изпълнен със сажди и скоро в стаята се разстла тъмна мъгла, толкова гъста, че учениците през 2 чина не се виждаха ясно. Въпреки навременната реакция да бъдат отворени прозорците, от които нахлу мразовит зимен въздух, съвсем скоро по хоризонталните повърхности се наслага дебел слой черен прах. Но ако някой беше влязъл отвън, с учудване щеше да открие неочакваната поява на цял клас, съставен само от циганчета.
        От всичко обожаваше най-много бай Янчо личния си автомобил - със светъл синьозелен цвят, марка Москвич. Приличаше той на танк (за москвича става въпрос), отличаваше го само липсата на оръдието отпред и лостовата управляваща система. Вярно беше това превозно средство на стопаните си като старо куче. Като изкара бай Янчо шофьорска книжка от трето явяване на изпит и го купиха. Ама извадиха късмет. Нали знаете, като се купува кон, я кьорав с едното око ще е, я ще започне да накуцва след час ходене. Можеш ли да му видиш всички кусури само от пръв поглед?!
        Тръгнаха скоро с жена му Свободка хем на разходка до града, хем да изпробват новото возило. И току шофьорът пита навигаторката си:
        - Свободке, я виж, къде ми е крака - на газта или на спирачката?
        Какво да прави човекът, левият крак му беше слабото място. А тя, научила урока си, решително отсичаше:
        - На спирачката.
        Като преминаха първото село, жената реши да разнообрази пътуването с друг отговор:
        - Сега е на газта.
        В този момент навигаторът изпусна управлението от контрол и ха наляво, ха надясно, през оградата и право в близката градина. Сякаш чакала този миг цял живот, някаква изкуфяла бабичка изникна от насаденото зеле и размахала ръце с най-богатия си репертоар от клетви се нахвърли върху младото семейство:
        - Ух, огин да ви изгори! Най-накрая ми паднахте. Не ви е срам - виждала съм хора с чували да ходят да крадат, ама вие с цяла кола сте пристигнали.
        Под словесната канонада на тази стара вещица московецът бавно изпълзя назад и напусна безславно това място. Така завърши първата му разходка.

        Имаше в село един шегобиец - Бродягата му казваха. Накупи една пролет той няколко пакетчета с бонбони тик-так и отиде право при своите познати Янчо и Свободка.
        - Вижте какъв боб си купих. Миналата година пак от съшия си взех и като го насадих, излезе една реколта, да не ти е работа. Никакви грижи с жената, чак миналата седмица го свършихме. И кажи-речи цяла зима само това сме яли. А той един вкусен. Сърце не ми даде да оставя за семе.
        - Браво. Добре, че дойде да ни кажеш. Виждаш ли, жено, това са приятелите. Утре и аз ще ида да си купя. Откъде го взе?
        - Ааа, бате Янчо, няма нужда да се разкарваш. На мен ми е на път. Ще ти дам този, пък аз и утре мога да си купя.
        - Не ми е удобно, мойто момче.
        - Хайде сега де. Ще ме обидиш. Нали затова сме хора. И да не забравиш, че е нежно растението, много грижи иска. Но после се отплаща за това.
        Направиха сделката двамата съселяни, пък се разделиха по живо по здраво.
        Отдели една леха от градината кака Свободка, пося грижливо семето. Гледаше го като единствено дете - всеки ден го поливаше, правеше му сянка в горещите дни. След 3 месеца дойде невиждана реколта - по стеблата на растението на гроздове висяха кутийки, пълни с бонбони тик-так.